Вестител

февруари 2008 г.
Брой 40, година 10
Издава:
Национално читалище на слепите "Луи Брайл"
адрес: гр. София, пл. "Славейков" 1Б
тел. 988-32-69, 980-32-50
E-mail: nllb@abv.bg и office@nlb.bg
Web: http://nlb.bg и http://nllb.hit.bg


Можете да четете по-стари броеве на списание "Вестител" и на адрес: http://vestitel.hit.bg


Редактори:
Спас Карафезов
Мариана Евлогиева

Предпечатна подготовка и печат: Иван Доброволов
Коректор: Ралица Янкова

Списание "Вестител" се издава с финансовата подкрепа на Globul.

Подписаните материали изразяват мнението на автора и не ангажират редакцията.


Съдържание

80 години Национално читалище на слепите "Луи Брайл"
Явор Милушев чете стихове на Яворов
Художник с вътрешно зрение
Изложба на Иван Кънчев
Тактилна керамика
Денят на Заменхоф
Нов документален филм
Форум за ориентирането в пространството чрез електронни системи
Спорадичност или перманентност


80 години Национално читалище на слепите "Луи Брайл"

    Тази годишнина предшества отбелязването на един друг юбилей - на 4 януари 1809 г. е роден патронът на читалището Луи Брайл. Световната културна общественост ще ознаменува значението и ролята на гениалното творение на забележителния син на Франция. Читалището е извикано на живот от необходимостта незрящите в България да имат своя библиотека на релефен шрифт. С откриване на института за слепи през 1905 г. в София се поставя началото в образованието на хората без зрение у нас. Това дело е подпомогнато от големия хуманист проф. Иван Шишманов. Още в института учителите заедно с някои ученици от последния клас написват ръчно книги. Този първи опит за брайлова библиотека дава подтик за копирането на нови книги. Това става по-късно. Слепите есперантисти по онова време получават литература от европейски библиотеки. С основаването на Дружеството на българските слепи през 1921 г. в член 5 на неговия устав е записано, че дружеството създава и развива брайлова библиотека. Така се ражда идеята за свикване на общо събрание за учредяване на читалище. То се е състояло на 29 април 1928 г. в салона на Трета прогимназия "Граф Игнатиев". На него са присъствали 30 слепи. Сред тях са: Петко Стайнов, Стефан Ненков, Николай Бехтерев, Димо Кирев, Вълко Ангелов, Никола Стоименов, Стоян Орозов, слепият писател Траян Траянов, брат на поета Теодор Траянов, Никола Попов, Йон Островски. Това са все известни имена в Дружеството на българските слепи. Сред многото зрящи участници са били: проф. Константин Пашев, директорът на института за слепи Васил Стефанов, композиторът Михаил Шекерджиев и бъдещ директор на института, писателите Асен Разцветников и Денчо Марчевски, както и учителите Константин Загоров, Петър Карапетров, Люба Шекерджиева, Люба Кацарова, Люба Карааневска. В приповдигната и тържествена атмосфера е обявено учредяването с приемане на устава на читалището. Избрано е и първото настоятелство с председател Петко Стайнов и заместник-председатели Петър Карапетров и Васил Стефанов. За секретар е избран Стефан Ненков, а за негов заместник - Михаил Шекерджиев. Касиер става Николай Бехтерев със заместник Константин Загоров. За съветници са избрани Траян Траянов, Никола Попов и Йон Островски. Още на учредителното събрание присъстващите правят лични парични дарения според своите възможности. Атанас Топлийски, приятел и благодетел на слепите хора, предоставя стая от своя дом на улица "Любен Каравелов" 42 за читалището и бъдещата библиотека. Новоизбраното ръководство назначава слепия Димо Кирев да копира книги, подпомогнат от зрящ служител.

    На 15 септември 1928 читалището е прието за член на Върховния читалищен съюз в България. По това време в София е имало 30 читалища, които са образували 16-ти читалищен окръг.

    Изборът на вече известния композитор по онова време Петко Стайнов е от изключително значение за развитието на читалището. Той привлякъл за това дело много от най-големите имена в българската литература и култура. По негово предложение започва да се издава едно списание под наименованието "Съдба", и то в значителен тираж. На това списание са сътрудничели и в някои случаи са подпомагали читалищната работа: Елин Пелин, Йордан Йовков, Фани Попова-Мутафова, Людмил Стоянов, Стилян Чилингиров, Константин Константинов, Антон Страшимиров, поетите Елисавета Багряна, Дора Габе, Николай Лилиев, Теодор Траянов, Младен Исаев, Мария Грубешлиева, литературните критици Петър Динеков, Георги Цанев, професорите Асен Златаров, акад. Асен Хаджийолов и още много други.

    През втората половина на 30-те години се организират предавания по българското радио. На живо е пял хор "Балкан", свирил е оркестър на слепи музиканти и са изпълнявали рецитации артистите Олга Кирчева и Константин Кисимов по стихове на Траян Траянов.

    След войната читалището се финансира от Комитета за наука, изкуство и култура, Отечествен фронт, Министерство на културата. Бързо нараства брайловият фонд. През 1958 г. се правят първите записи на магнетофонна лента. През 1962 г. е изградено малко фоностудио. Откриват се филиални фонотеки във Пловдив, Варна и Дряново. През 1971 г. производството на говорещата книга е прехвърлено на Съюза на слепите в България, където има подходящи условия за разширение и развитие.

    Нов момент в дейността на читалището е създаването на електронната книга. Това става през есента на 1994 г. Оттогава е натрупан значителен фонд на електронни книги, събиран от българските издателства, виртуални библиотеки, записи върху дискове от страната и чужбина. Значителен е броят и на сканираните книги. Големият фонд на електронната книга е на разположение на стотици ползватели. В тази област читалището си сътрудничи с фондация "Хоризонти", възникнала на неговия адрес, ССБ, с други организации и лица, които са помагали за неговото формиране. На българските издатели и на всички тях ние изразяваме своята признателност.

    Читалището се оформи и като единствения издателски център на художествена литература на релефен шрифт в страната. То предоставя безвъзмездно своите книги на училищата за деца с нарушено зрение. Тази дейност се подпомага предимно от средства, получени чрез малки проекти. Понастоящем читалището се финансира от Столична община и то единствено за щатни и субсидирани бройки. Всички разходи, свързани с консумативи и за дейността си, то осигурява предимно чрез дарения.

    Любителското изкуство и културната дейност са неотделими от задачите на Национално читалище на слепите "Луи Брайл". В тази област има десетилетни традиции. Под различни форми читалището подкрепя вокални групи, оркестри, индивидуални изпълнители от столицата и страната. Те са получили национални и международни награди за своето творчество. Читалището подкрепя и слепите автори. То отпечатва техните книги и стихосбирки на релефен шрифт и популяризира творбите им.

    Добра практика представляват срещите с именити български писатели, учени, общественици. Контактите с хора на изкуството и литературата са оставили незаличими следи. През последните десетилетия читалището е било посетено от Димитър Талев, Димитър Димов, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Валери Петров, Георги Данаилов, Ивайло Петров, Йосиф Петров, Генчо Стоев, Драган Тенев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Павел Матев, Георги Братанов, Марин Големинов, Николай Кауфман, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Иван Славов, Марко Семов, артистите Йордан Матев, Славка Славова, Григор Вачков, Явор Милушев. През 2001 г. беше при нас и стана наш член оперната певица Гена Димитрова.

    Една самобитна уникална културна организация премина успешно през годините на затруднения и благотворно насърчение. Тя устоя на предизвикателствата и се утвърди като необходимо звено от националната култура. В условията на членството на България в Европейския съюз нейното значение не намалява. Читалището е изправено пред нови предизвикателства да следи съвременните тенденции в производството на книги и библиотечни услуги, достъпа до информация и прилагането на нови технологии в тази област. То би могло да постигне тези цели и задачи само когато неговата дейност бъде плод на всички поколения и преди всичко на младите хора с нарушено зрение. През своите 80 години на съществувание инициативата е била винаги в ръцете на неговите членове, подтикнати от необходимостта те да се самообразоват и запознаят с българската и световна култура. Този юбилей ние бихме искали да отбележим заедно с обществеността и българската държава. Патрон на честването и на свързаните с него прояви е българският президент г-н Георги Първанов. Това е не само признание за дейността на Национално читалище на слепите "Луи Брайл", но и един подтик към бъдещето, отговорност за качеството на работата и приноса му за духовното развитие на хората, лишени от зрение в България.

Явор Милушев чете стихове на Яворов

    Това се случи точно на неговия 60-ти рожден ден - 9 януари 2008 г. Популярният български актьор и заместник-министър на културата направи един подарък на слепите хора. От 15 часа на самия му рожден ден в продължение на един час със своя красив тембър и вътрешно чувство той докосна сърцата на присъстващите в малкия салон на читалището. Това бяха мигове не само на съприкосновение с изкуството на актьора, но и едно проникване и нов прочит на въздействащото творчество на Яворов. Обаятелното слово разкриваше философията, красотата на поезията и будеше към размисъл за нашето съвремие. Макар че Явор Милушев е безкрайно зает, мисля, че отделеният час и повече се превърна и в една вътрешна необходимост на актьора и общественика за контакт с нас, хората, които се нуждаем от силата на изкуството, неговото вдъхновение и насърчение. Всички го поздравиха с популярната песен за рожден ден, а слепите момичета от софийското училище за деца с нарушено зрение изпяха заедно с него "Една българска роза".

Спас Карафезов


Художник с вътрешно зрение

    Когато бях на 32-годишна възраст, току-що напредналата ми кариера като илюстратор на книги и списания внезапно спря. След двуседмично боледуване зрението ми значително намаля. Можех да шофирам и да чета, но вече имах проблеми с разпознаването на цветовете. Бях толкова шокирана от този факт, че вече не можех да съсредоточа вниманието си и към най-обикновената рисунка. Дори и постигнатата ми висока степен на перфекционизъм не помогна много. И макар че вече нямах желание за рисуване, все пак бях любопитна да узная дали има някъде по света художници без зрение и ако има такива как все пак те си вършат работата.

    Реших да проуча този въпрос до най-големи подробности. Може би в изпълнение на тези мои намерения ще ми бъде от голяма помощ, ако успея да се заловя за четките отново.

    По стечение на обстоятелствата през 1962 г., когато зрението ми започна да намалява, аз прочетох книгата с интересното заглавие "Светът през непретенциозен поглед", написана от художествения критик Патрик Тревър-Рупър. Отидох незабавно в библиотеката, донесох това чудесно илюстрирано издание вкъщи и така започна моето проучване на въпроса как може да се рисува без зрение.

    Книгата обсъждаше творбите на известни художници от Ел Греко до Моне. Авторът споделяше, че известните майстори на четката представят върху картините си различни необичайни природни и човешки състояния, включително и пълна слепота, но не споменаваше за някой художник, който да е напълно без зрение.

    По-нататък през годините се натъквах на някои статии за слепи художници в "Диалог" и други специализирани издания, даже и успях да се срещна междувременно с тях. Беше ми изключително любопитно да наблюдавам много по-различните им методи и техники при създаването на техните картини.

    През това време успях да се съглася, че човек с увредени очи би могъл да преследва кариера на художник, но дълго време не можех да приема, че това може да бъде моят път. Докато един ден Шърли, моята снаха, не се опита да ме убеди, че трябва да направя още един последен опит. Тя ми каза, че след като нейна напълно сляпа приятелка Хариет може да рисува и даже да продава, би трябвало и аз да мога.

    Тогава аз наострих уши и я попитах напълно изненадано:

    - Ти имаш сляпа приятелка, която рисува?! Разбира се, че искам да ме срещнеш с нея.

    През онези дни моята снаха прекарваше ваканциите си в Мартас Винярд, което е остров в близост до Кейп Код. По време на нашето прекрасно пътуване до този остров с ферибота тя непрекъснато ми разказваше за своята сляпа приятелка - художничка.

    Преди Хариет да си загуби зрението вследствие на глаукома, тя е изучавала рисуване в известния Смит колидж. След като напълно е ослепяла, тя се е оттеглила в Мартас Винярд. По-нататък разказът на Шърли неусетно премина в шептене:

     - Налягането, предизвикано от глаукомата, е било толкова силно, че се е наложило да извадят и двете й очи и да й бъдат поставени изкуствени протези.

    После Шърли направи малка пауза.

    - Човек никога не би могъл да предположи, че Хариет не може да вижда - продължи снаха ми. - Не само защото тя може да поддържа невероятен контакт чрез погледа си, но и нейните изкуствени очи изглеждат напълно реални - завърши Шърли.

    Описанието, което направи снаха ми на сляпата художничка, беше абсолютно точно. Хариет, която склони да се срещне с мен, така се взираше в мен, че ми се струваше през цялото време, че ме вижда. Тя с голямо търпение ми показа своята уникална техника на рисуване, която използва.

    Работното й студио, което беше изрядно подредено, заемаше огромна част от 4-стайната й вила, а самата вила беше кацнала на един невисок тревист хълм с лице към Мартас Виниярд. Слънчевата светлина, която нахлуваше от огромния прозорец, падаше върху една огромна дървена маса, върху която бяха разположени в правилен ред художническите пособия.

    Без да губи време, Хариет грабна един огромен акварелен лист и бързо го закрепи върху масата с по едно габърче на всеки ъгъл. След това тя взе чиста бяла четка и навлажни листа с вода от голяма купа, която беше поставена на отделна поставка. На друга табла от лявата й страна бяха подредени необичайно големи туби с водни бои от различни цветове, на всяка от които беше поставен брайлов надпис.

    Докато още хартията беше влажна, тя отвори една от тубите с небесносиня боя постави малко от нея на четката и с кръгообразно уверено движение нанесе първия слой върху листа. След това тя смеси светлозелено с виолетово и цветовете започнаха да се преливат един в друг като сенки през полупрозрачна светлина.

    Когато основният пласт изсъхна, художничката отиде до друго място на своята работна маса. Там тя вниматено потърси малки глинени плочки и постави 3 или 4 от тях върху различни места на работния лист.

    - Аз използвам тези глинени плочки като временни маркери - обясни тя.

    После след като си вдигна ръцете от масата, от дясната й страна забелязах наредени в правилна редица 30 или 40 капсули с маслени бои. Пастелите за рисуване с брайлови надписи стърчаха изправени в специално изработена дървена кутия и изглеждаха като строени цветни войници.

    Тогава тя взе кобалтовосин пастел от кутията, и като намери глинения си маркер, сръчно скицира очертанията на ваза. После премести маркерите в друга част на картината и с нова различна боя и с вещината на майстор си приключи работата.

    Аз я наблюдавах с благоговение.

    Блестящата ваза сега беше пълна с ярки естествени диви цветя, които изглеждаха сякаш току-що набрани от другата страна на нейния прозорец.

    С въздишка на облекчение Хариет грабна един маркер за писане и нарисува нещо в долния десен край на картината, което аз предположих, че е нейното име.

    Наведох се, за да мога да погледна по-отблизо.

    - Хариет? - запитах аз. - Това не е твоето име. Какво е това?

    Хариет, която до този момент почти безмълвно извърши демонстрацията, изпусна още една въздишка и започна да говори бързо и пламенно.

    - Ти разбираш - каза припряно тя, - че аз не мога да знам дали картината е добра, или не. Моите приятели, виждащи художници идват, проверяват ми нещата и които според тях се оказват добри, ги вземат и ги занасят в местната градска галерия вместо мен. Обикновено купувачите не знаят, че картините, които са закупили, са направени от художник, който не може да вижда. Аз не искам хората да купуват моите картини, тъй като те все пак са рисувани от сляп човек. Ще ми се да ги купуват, защото те просто харесват работата. Ето защо аз използвам псевдоним за моите завършени неща.

    Аз обещах да запазя нейната тайна, но имах още един въпрос.

    - Хариет - казах аз, - аз все още имам остатъчно зрение, но съм се отказала вече от рисуване.

    Казах й, че когато преди работех, имах проблем с перфектността на моите работи. И че знам, че моите работи сега не биха могли да бъдат толкова добри, както преди да ми намалее зрението и още че по тази причина не мога да се реша да започна да рисувам отново.

    - И защо ти все още рисуваш, след като не виждаш? - завърших аз.

    Хариет ми отговори незабавно и с още по-голям плам в гласа си:

    - Аз трябва да рисувам. Аз винаги съм рисувала. Това за мен е нещо като дишането. Аз нямам избор. Това е нещото, което мога да правя. Това съм аз. Това е моята съдба.

    Такова вълнуващо посещение на художник с вътрешно зрение беше кулминацията на моето дълго изследване.

    Да, драги читателю, аз не продължих да рисувам с моето остатъчно зрение, но повярвай ми, че там някъде има хора, които могат да рисуват и то прекрасни картини, без физически да могат да виждат и ако имаш достатъчно късмет, някой ден самият ти ще срещнеш някой сляп художник.

Мими Уайнър, Уейлънд, Масачузетс
Преведе: Недко Недев, по материали от Интернет


Изложба на Иван Кънчев

    Тя се състоя на 29 януари в галерия "Иридаарт" на ул. "Гладстон" 24 в столицата. Художникът представи свои необикновени творби от изпечена глина. Те носят различни форми, изразяващи отделни идеи на твореца. Нанесени са релефни изображения и малки фрагменти, които чрез сетивното възприятие могат да бъдат приемани. Глинената пластика се отличаваше със своите библейски надписи и философски сентенции. Ваятелят им е предназначил своето творчество преди всичко за хората без зрение, които чрез своите "виждащи" ръце ще възприемат неговото изкуство. Разбира се, всичките предмети имаха и своята оцветеност. Багрите се преливаха и спираха вниманието на виждащите посетители. Комбинацията от визуално и сетивно възприемане характеризираше показаната тактилна керамика. На откриването на изложбата бе представена и книгата от Иван Кънчев "Тактилна керамика", която може да бъде прочетена на нашия сървър nlb.bg. В нея се разглежда начинът на изработка и възприемане на керамичните форми от хората без зрение. Авторът се спира на психологическите страни от този процес, което е един неизследван досега подход за възприемане на изкуството.

    Иван Кънчев през миналата година е бил на специализация в Австрия, където е направил част от своите работи.
    На добър час, майсторе, и напред към нови успехи!

От редакцията на "Вестител"


Тактилна керамика

    Изкуството е един от универсалните езици за комуникация. То може да допринесе много за приобщаването на хората и преди всичко на хората в неравностойно положение. Чрез своя пластически език тактилната керамика се стреми да осъществи диалог между две групи от хора, разделени единствено от различния начин на възприемане на действителността.

    С изложбата "Тактилна керамика" в галерия "Ирида" Иван Кънчев-Иванов иска да приобщи незрящите и хората с нарушено зрение към духовния свят на визуалното изкуство. Художникът е автор и на единственото до този момент изследване и проучване за тактилната керамика. Книгата му "Тактилна керамика" (София, 200 г.) беше представена заедно със самостоятелната му изложба в галерия "Ирида".

    Иван Кънчев-Иванов завършва специалност Керамика в Националната художествена академия през 2000 година, няколко години по-късно и специалност Психология в Русенския университет "А. Кънчев" (2006).

    Интересът му към тактилната керамика започва случайно. "Когато се вгледам в спомените си, не мога да открия някаква конкретна причина, която ме е подтикнала да посветя керамичните си произведения и на хората с нарушено зрение. Около мен никога не е имало такива, дори не съм се замислял сериозно за съществуването на техния свят....", споделя авторът. Във втори курс Иван Кънчев избира да направи сервиз за зрително затруднени хора, поставя мотото "Мост към..." (1996). Идеята изисква авторът да се запознае и да направи проучване и изследване на естетическите нагласи и психологическите особености на незрящите. В процеса на работата разработва и тактилната пластика "Кораб към...". Естествен завършек на този интерес е първата му самостоятелна изложба (1999) в галерия "100 плюс 1" под мотото "Сигурност". Следват изложби в София, Русе, Ямбол, Гмюнд (Австрия). Настоящата изложба в столичната галерия "Ирида" е седма по ред самостоятелна изложба на художника. През 2006 година Иван Кънчев получава награда на традиционната керамична изложба "Св. Спиридон", а през следващата 2007 година печели награда от конкурса на фондация "Култур-контакт" - Австрия.

    Тактилната керамика на Иван Кънчев-Иванов е интересен факт в нашата културна среда. Авторът е пионер в проучването, разработването и представянето на керамични произведения, предназначени за хора с нарушено зрение и незрящи.

    Вътрешно присъщо за изкуството е винаги да се стреми към разрушаване на установените нагласи и към изграждане на нови концепции и изображения, различни от вече познатите и установените.

    Тактилната керамика е изкуство, което е създадено, за да се възприема не само визуално, но и чрез допир - както от виждащите, така и от хората с нарушено зрение (напълно незрящи и с остатъчно зрение)". Чрез тактилната керамична пластика незрящите се интегрират духовно в обществото и по този начин им се предоставя възможност да се докоснат до една малка част от визуалното изкуство. Интересното в случая е, че тактилната скулптура дава възможност на зрящата публика също да усети допира до произведението чрез своите ръце. Двата начина за възприемане на формите взаимно се допълват и оказват влияние върху цялостното възприемане на пластиката.

    В своето проучване авторът споменава, че до този момент няма информация за установена практика да се представят керамични произведения за незрящи хора. В България не съществува практика за приобщаване на зрително затруднените и незрящите към изобразителното изкуство. Чрез тактилната керамика художникът осъществява истински диалог между хората.

    В книгата си "Тактилна керамика" Иван Кънчев-Иванов разглежда психологическите аспекти на хората с нарушено зрение и как те възприемат изобразителното изкуство. При незрящите процесът на контакт с произведението е много по-задълбочен. При него те се опитват не само да разпознаят формата, но и да разчетат брайловите надписи. Повърхността е от особено значение за тактилното възприемане. Въз основа на специални проучвания и анкета авторът ни представя "възприемането на керамичните повърхности от хората с нарушено зрение".

    Принос в изследването на автора са "критериите за изработване на тактилни произведения и аранжирането на тактилна изложба". Иван Кънчев подробно проучва и разглежда: "материал на произведението, форма на произведението, външна част на произведението, брайлово писмо".

    При експонирането на творбите Иван Кънчев-Иванов обмисля аранжирането и разполагането на пластиките, по начин, който да спомага за директния контакт на незрящите с тях. Художникът улеснява не само достъпа, той създава среда за културно и естетическо съпреживяване на хората със зрителни проблеми.

    Пластиките на Иван Кънчев-Иванов са произведения с определено силно въздействие и внушение.

    Авторът умело използва съчетанията между форма, цвят и релефна фактура, в една част от тях и рисунка, за да постигне определени естетически внушения. Неговите пластики, вази и купи ни отвеждат в един духовен свят на хармония и красота, както и на едно интимно сближаване. В тактилната керамика на Иван Кънчев разчитаме древни послания и многовековни кодове. Пластическите писания на брайл не са достъпни за нас, зрящите, но ние усещаме тяхната сила и красота в съчетанието от топлината на материала, изисканата форма и естетиката на релефната декорация.

    За да се случи тази изложба, са необходими две основни неща - "...глината и хората, които обичат глината... Тази странна смес от земя, вода, огън и любов - от която може да се прави изкуство".

Диана Драганова - изкуствовед
( Този текст е публикуван във в. "Култура", брой 5, 8 февруари 2008.)


Денят на Заменхоф

    Да създадеш език, на който хората да могат да говорят, да се разбират помежду си и да кореспондират, е велика идея, голямо постижение за човечеството. Нов език - лесен и достъпен. Такъв език на надеждата преди 120 години е създал Лазар Лудвик Заменхоф.

    На 17 декември 2007 г. в Национално читалище на слепите "Луи Брайл" в София се събраха група есперантисти, за да честват рождения ден на Заменхоф. Прозвучаха първото му стихотворение "О, мое сърце", както и произведения от други автори. Представен бе първият учебник, подписан с псевдонима Д-р Есперанто (в превод: който се надява). Присъстващите споделиха впечатления от любими произведения на есперанто. Обсъдено беше и дали е възможно и целесъобразно да се издаде в аудиоформат големият "Есперантско-български речник" от Иван Сарафов, Димитър Симеонов, Кирил Георгиев, Симеон Хесапчиев и Георги Димов.

    И днес все още езикът есперанто живее, защото се говори, провеждат се форуми, срещи, конференции, конгреси на есперантисти у нас и в чужбина. Срещат се приятели, обменят се мисли, натрупват се впечатления, атмосферата е неповторима.

Стоян Господинов


Нов документален филм

    По екраните върви нов документален филм, посветен на Ерик Уайхънмайър от САЩ. Той стана популярен със своето изкачване на върхове в Америка и Хималаите. Още като сляпо дете в него се поражда жаждата да се движи и преодолява препятствия, както своите виждащи съученици. Първите катерения прави с баща си. Връх на неговата спортна кариера е изкачването на Еверест. За неговите необикновени качества, силна воля и издръжливост е направен филмът "Да докоснеш върха на света". Нов документален филм е подготвен за преодоляването на един седемхилядник в Хималаите. Заедно с шест ученика от училището за слепи в Лахса, Тибет и основателката на това училище Сабрие Тенберкен предприемат този поход. Показано е ежедневието на всички участници, техните усилия при преодоляването на тежките, стръмни и ледени участъци по пътя. Поради изключителни затруднения и влошаване на времето групата достига едва до 6400 метра височина и е принудена да се върне назад. Филмът разкрива колективния живот, взаимопомощта на всички, тяхното чувство за отговорност и съпричастие към бедите на другите.

Форум за ориентирането в пространството чрез електронни системи

    Състоял се е на 30 ноември и 1 декември 2007 г. в Берлин. В неговата работа са участвали представители от Германия, Швейцария и Австрия. Демонстрирани са различни начини на информация за напълно сляп или лице с остатъчно зрение вътре в сграда, градска среда или непозната местност. Джипиес системите като програмен продукт са вградени в различни формати. Показани са връзки със спътници чрез мобилен телефон и говорещи програми. Участниците са призовали към установяване на единни стандарти на фирмите от Европа, Америка и Япония.

Спорадичност или перманентност

    Спорадична акция или перманентна тенденция? Това е основният въпрос, който си задават младите незрящи студенти в София, а може би не само там. Поводът е провелият се младежки международен лагер за обмен между младежи и студенти със зрителни увреждания с наименование "Погледни ме".

    От 26 януари до 4 февруари 2008 г. нашата столица бе домакин за първи път на подобно мероприятие, което апропо е нормално явление за тъй наречените развити страни.

    С нелеката задача за организацията на младежкия лагер се нагърби едно от най-мощните спортни формирования на територията на страната, а именно спортно дружество "Левски". Безспорно широките контакти на "Левски" и техният голям авторитет спомогна за осъществяване на мащабната акция. Лагерът бе по проект "Младежта в действие", спечелен от Левски. В края на ноември 2007 г. координаторите на проекта от страна на "Левски" потърсиха партньорството на младежката и студентска организация "Витоша".

    Въпреки че действията по проекта бяха вече в доста напреднал стадий, Национална организация за спорт и интеграция "Витоша" прие предизвикателството да стане партньор на подобен форум. Основната задача на "Витоша" се състоеше в това да осигури качествени и надеждни български младежи, които да представят страната на едно задоволително ниво.

    След това "Левски" потърсиха партньорството на Съюза на слепите в България, на Българската параолимпийска асоциация и на много други фирми и институции.

    Страните участнички в този обмен, освен България, бяха още Кипър, Румъния, Белгия, Италия и Гърция. Може би подборът на чужденците не бе най-подходящият като персонални организации, но и "Левски" за първи път се сблъсква с подобно предизвикателство. В началото на декември 2007 г. в София се проведе среща на лидерите от всички държави. Целта на сбирката бе да се запознаят водачите на делегации с условията и местата, определени за провеждането на проекта. От българска страна участваха Румяна Янева и Анита Димитрова. "Левски" демонстрира, че проблемите от институционален характер са решими за тях. Те показаха закрития басейн "Спартак", залите в Националната спортна академия и други определени за целта места.

    Проектът стартира на 26 януари, като се предвиждаха спортни изяви в областите плуване, бягане по двойки и най-атрактивния спорт за незрящи - голбал. Спортът в този проект изигра ролята на инструмент, който позволи един социален обмен между младежите. Целта бе чрез спорта хората да усвоят допълнителни умения, да се запознаят с някои от забележителностите на страната, културната програма също бе застъпена задоволително.

    Накратко проектът обхвана следните дейности:

    1. Спорт - бягане, плуване, голбал;
    2. запознаване на зрящите с проблемите на незрящите, както и техния начин на живот;
    3. практически занятия по брайл, ориентиране и мобилност, работа с помощнотехнически средства;
    4. посещение на едни от най-интересните забележителности на столицата (Национален исторически музей, храма "Александър Невски", Спортен Музей, Музикален театър);
    5. посещение и запознаване с дейността на спортен клуб "Левски" на стадион "Георги Аспарухов";
    6. разходка сред природата в Кремиковци, където бяха настанени делегациите;
    7. семинари и дискусии за програмата "Младежта в действие" и представяне на европейски младежки доброволчески програми;
    8. семинар за разработване на проекти за международни младежки обмени;
    9. практически упражнения за изработване на глинени изделия, оригами, мартеници, рисуване;
    10. среща с председателя на ССБ - Васил Долапчиев;
    11. национална вечер на всяка държава, участник в проекта.

    Българската вечер се състоя на 2 февруари в елитния ресторант "Боянско ханче". Програмата бе тематична, като чужденците видяха българска народна трупа, която изнесе чудесно представление и концерт.

    На вечерята присъстваха Стоян Хранов - председател на спортно дружество "Левски", Георги Семерджиев - координатор на проекта, Павел Влаев от "Левски" и др. Една от личностите, която допринесе за качественото изпълнение на проекта, бе Весела Колева - също от "Левски".

    Ето и имената на членовете на българските лагеристи:

    1. Румяна Димитрова - лидер на групата;
    2. Георги Гергов - асистент-лидер на групата;
    3. Любомир Василев - технически асистент;
    4. Александър Спасов;
    5. Гюнер Мехмед;
    6. Дария Ганчева;
    7. Доброслав Илиев;
    8. Христо Желязков.
    Инцидентно в проекта се включи и Росица Симеонова.

    Безспорно най-интересен момент бе турнирът по голбал, където българите нямаха никакви проблеми със спечелването му.

    Но трябва да се признае, че почти никой от чужденците нямаше представа от голбалните правила, така че българите подробно им ги разясниха. Но голямата полза бе широката популяризация на спорта сред незрящите хора, за което трябва да се благодари изключително на "Левски".

    Разбира се, че всички се надяват, че това събитие е началото на една перманентна и устойчива тенденция, а не просто спорадично действие, което би останало без последващи акции. "Левски" демонстрира и силно желание за кохезия и техните усилия бяха възнаградени. Въпреки че това бе несвойствена за тях дейност, те компенсираха пропуските си с голямо желание и хъс.

    Това бе една флагрантна проява, която показа на българското общество ангажираността на множество институции за реалната социализация на хората в неравностойно положение.

    Може да се заключи, че това бе едно добро начало. Оттук насетне трябва да се надгражда и усъвършенства тази дейност. Подобни мероприятия трябва да станат традиция и за нашата родна България.

Д-р Иван Янев


Обратно на предходната страница http://vestitel.nlb.bg

Обратно на заглавната страница http://nlb.bg